Рискът като резултат от взаимодействието човек–машина, а не като характеристика на машината
При оценката на риска по ISO 12100 много често фокусът се свежда до изброяване на опасностите, които „се намират“ в машината. Това е интуитивно, но в проектен план води до опростявания с ограничена практическа стойност. Стандартът не разглежда риска като присъщо свойство на машината. Рискът не съществува сам по себе си, откъснат от начина на използване. Той възниква едва когато човекът влезе във взаимодействие с машината при изпълнение на конкретни задачи и при конкретни условия.
Това разграничение е решаващо за начина, по който се прави анализът. Ако рискът се възприема единствено като сбор от технически опасности, лесно се пропускат ситуациите, в които опасността реално се проявява. Опасни елементи могат да са налични в машината постоянно, но докато човек няма достъп до тях по време на изпълнение на дадена дейност, рискът остава теоретичен.
ISO 12100 насочва мисленето на проектанта към връзката между човека и машината. Вместо въпроса „какви опасности има в машината“, стандартът подтиква към „в кои моменти от работата човекът попада в зоната на въздействие на опасностите и поради каква причина“. Тази промяна на гледната точка изменя характера на цялата оценка на риска. Анализът престава да е статичен и започва да отразява реалния начин на експлоатация на машината.
Този подход помага да се разбере и защо инцидентите рядко възникват при „идеални“ условия на автоматична работа. Най-често се стига до тях, когато машината работи в режим, различен от нормалната експлоатация, а човекът изпълнява помощни, намесни или нестандартни операции. В тези моменти взаимодействието човек–машина се променя и опасностите, които преди това са били ефективно отделени, стават достъпни.
Разглеждането на риска като резултат от взаимодействие, а не като „качество“ на машината, води до по-осъзнати проектни решения. Вместо да се търси елиминиране на опасности „по принцип“, проектантът се концентрира върху ограничаване на излагането на човека в конкретни ситуации на използване. Именно тази логика е в основата на подхода по ISO 12100 и задава посоката на последващия анализ: от определяне на контекста на използване, през идентифициране на задачите и състоянията на машината, до избор на ефективни мерки за намаляване на риска.
Оценка на риска: ограниченията на машината като условие за смислена оценка
Всяка оценка на риска, която трябва да има проектна стойност, следва да бъде стъпила на реалния контекст на използване на машината. Точно за това служи определянето на ограниченията на машината. Това не е формална или административна стъпка, а моментът, в който проектантът дефинира в какви граници ще се разглежда рискът и към какъв действителен начин на работа ще се отнася оценката.
Без ясно определени ограничения анализът на риска бързо става абстрактен. Машината престава да бъде конкретен технически обект, работещ в определена среда, и се превръща в теоретичен модел, в който всичко „би трябвало“ да протича според допусканията. ISO 12100 последователно се дистанцира от подобен подход, като приема, че машината ще се използва при условия, далеч от идеалните.
Ограниченията на машината обхващат много повече от технологичното ѝ предназначение. Те определят, наред с друго:
какви задачи ще се изпълняват на машината при нормална експлоатация,
какви помощни и намесни дейности са неизбежни,
кой ще има достъп до машината и в какъв обхват,
при какви условия на средата ще работи,
как изглежда целият жизнен цикъл – от монтаж/инсталиране до демонтаж.
Особено важно е да се отчетат реалните човешки поведения, които произтичат от практиката на работа, а не само от написаното в инструкциите. Натискът за време, рутината, умората или необходимостта производството бързо да бъде възстановено не са „отклонения“ от нормалното — това е ежедневие в индустриална среда. ISO 12100 приема, че тези фактори съществуват, и изисква те да бъдат взети предвид още при определяне на ограниченията на машината.
Ако ограниченията на машината се дефинират прекалено тясно, рискът системно ще бъде подценяван. Дейности, които се изпълняват рядко или при условия, различни от обичайния режим, остават извън оценката, въпреки че именно те често са свързани с най-високо ниво на опасност. Обратният проблем — прекалено общо определяне на ограниченията — води до оценка без необходимата точност, при която различни ситуации на използване се разглеждат „под общ знаменател“.
В логиката на ISO 12100 ограниченията на машината не са самоцел. Те са опорна точка за последващото идентифициране на задачи, състояния на машината и опасни ситуации. Едва на тази основа може да се премине към анализ на риска, който отразява реалните условия на работа, а не единствено проектните допускания.
Обвързване на оценката на риска с техническата документация на машината
В проектантската практика често се среща подход, при който оценката на риска се разглежда като документ „отделно“ от техническата документация. ISO 12100 предполага различна организация: оценката на риска и техническата документация са неразривно свързани, защото описват един и същ обект – машината – от различни гледни точки.
Оценката на риска идентифицира задачите, състоянията на машината, опасните ситуации и опасните събития. Техническата документация, от своя страна, описва как е проектирана машината, какви решения са приложени и как следва да се използва. Когато тези две части не са съгласувани, възниква „празнина“, която на практика се проявява като неясни инструкции, неефективни защитни мерки или затруднения при одит/проверка.
Задачният подход при оценката на риска улеснява директното обвързване на резултатите с документацията. Всяка задача, идентифицирана в оценката на риска, следва да има отражение в потребителската или сервизната документация. Ако дадена задача е определена като критична от гледна точка на риска, липсата на описание в документацията е ясен индикатор за несъгласуваност в проектантския процес.
Също толкова важно е оценката на риска да бъде свързана с конструкторската и електрическата документация. Проектните решения относно ограждения, системи за управление, режими на работа или процедури за ресет не са случайни – те произтичат от анализа на риска. Техническата документация трябва да позволява проследимост на тази логика: от разпознаването на опасната ситуация, през идентифицирането на опасното събитие, до приложеното техническо решение.
ISO 12100 приема, че документацията не е само „краен продукт“, а част от процеса по намаляване на риска. Нейната роля е да подпомага безопасното изпълнение на задачите, а не просто да покрива формално изискване. Затова документация, изготвена без връзка със задачите и резултатите от оценката на риска, губи практическата си стойност.
При системния подход техническата документация, инструкцията за експлоатация и оценката на риска формират едно съгласувано цяло. Всяка промяна в конструкцията, управлението или организацията на работа следва да води до повторен преглед на задачите и актуализация на документацията. Само така процесът по намаляване на риска запазва непрекъснатостта и ефективността си през целия жизнен цикъл на машината.
Оценка на риска: Връзката между задачите и защитните мерки
Едно от честите недоразумения в практиката по оценка на риска е изборът на защитни мерки единствено спрямо опасностите. Този подход създава ситуация, при която защитите са „правилни“ на хартия, но се провалят при реалната експлоатация на машината. ISO 12100 налага различна логика: защитните мерки трябва да се оценяват в контекста на задачите, а не само в контекста на опасностите.
Опасността може да е налична постоянно, но начинът на изпълнение на задачата определя дали и в каква степен човекът реално е изложен на нея. Когато защитната мярка затруднява изпълнението, на практика тя става склонна към заобикаляне или изключване. Стандартът приема, че такива ситуации са предвидими и задължително трябва да се отчетат при оценката на риска.
Ето защо изборът на защитни мерки следва да дава отговор на въпросите:
какви задачи се изпълняват на машината,
кои от тях изискват достъп до опасните зони,
в какви състояния на машината се изпълняват тези задачи,
дали предвидените защитни устройства позволяват задачата да се изпълни безопасно.
Например, ограждение, което ефективно предотвратява достъпа до опасната зона при нормална работа, може едновременно да затруднява съществено почистването или настройката. Ако почистването се прави регулярно и за изпълнението му се налага демонтаж на ограждението, рискът не изчезва — той просто променя характера си. ISO 12100 посочва, че в такива случаи трябва да се обмислят други проектни решения, които да ограничат експозицията именно при тази конкретна задача.
Подходът, ориентиран към задачите, води до по-прецизен и диференциран подбор на защитни мерки. Вместо едно „универсално“ решение се прилагат мерки, съобразени с отделните задачи и със състоянията на машината. Така защитите са не само технически ефективни, но и приемливи в реалната експлоатация.
Роля на информацията за използване в контекста на задачите
ISO 12100 изрично подчертава, че информацията за използване е елемент от намаляването на риска, но не може да замества проектните решения и техническите защитни мерки. На практика това означава, че инструкциите, предупрежденията и процедурите трябва да са свързани с реалните задачи, а не да описват абстрактно опасности.
Информацията за използване следва да отговаря на въпроса как конкретната задача да се изпълни безопасно, а не само да уведомява, че съществува опасност. Когато документацията описва рисковете твърде общо, ползвателят трудно може да превърне това знание в конкретни действия.
Подходът „по задачи“ при информацията за използване означава, че:
инструкциите са обвързани с конкретни операции,
процедурите отчитат състоянието на машината, в което се изпълнява задачата,
предупрежденията се отнасят до реални ситуации на опасност.
Например, информация за риск от неочаквано движение има смисъл само ако ползвателят разбира при коя задача и в кой момент може да възникне такова движение. Общото предупреждение рядко предотвратява грешки, докато описването на правилната последователност от действия при отстраняване на заклинване може реално да намали риска.
ISO 12100 приема, че информацията за използване е ефективна само когато ползвателят може да я приложи без допълнително „тълкуване“. Затова документацията следва да се разработва паралелно с анализа на задачите, а не като отделен финален етап на проекта. Само тогава информацията за използване е реална опора за безопасността, а не формално приложение.
Оценка на риска: промяната в степента на автоматизация и характерът на риска
ISO 12100 не въвежда пряко понятието „ниво на автоматизация“, но анализът на стандарта води до ясен извод: промяната в степента на автоматизация променя характера на риска, а не само неговата величина.
С повишаване на автоматизацията:
намалява непосредствената експозиция на човека при нормална работа,
нараства значението на задачите по намеса и надзор,
нараства рискът от опасни събития, свързани с неочаквано поведение на машината.
Автоматизацията често премества човека от изпълнителна към надзорна роля. Това означава, че рискът не изчезва, а се концентрира в по-малък брой задачи, които носят по-висок потенциал за вреда. Типични са дейностите по ресет, диагностика или ръчно управление след отказ/авария.
ISO 12100 предполага необходимост от повторна оценка на риска при всяка съществена промяна в степента на автоматизация. Задачи, които преди са се изпълнявали ръчно, може да отпаднат, но на тяхно място възникват нови задачи — често по-рядко изпълнявани, но при условия на повишен риск.
Проектант, който разглежда риска единствено през призмата на опасностите, може да приеме автоматизацията като достатъчно решение. Подходът, ориентиран към задачите, показва обаче, че автоматизацията променя рисковия профил, а не само неговото ниво. Затова всяка промяна в архитектурата на управлението следва да се анализира с оглед на новите задачи и новите опасни ситуации, които се появяват.